Archive | December, 2014

Миниатюри в снежнобяло

23 Dec

„Ти целият скован от злоба си,
о, шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!”
Хр. Смирненски

12:22

– Момче, колко струва тоя Дядо Мраз, прощавай ?

Пацо няма за какво да си прави труда да отговаря на Баба Мара, при положение, че момчетата са на линия на пейката пред магазина му и са подпукали ракиите от сутринта, така че за днес е спасил оборота. Нея като я гледам, китките ѝ са станали още по-възлести, откакто я виждах за последно. И трепери по-осезаемо в сивия си шлифер, в който я помня да излиза и зиме, и лете от години. Киро Джибрата, дето пие пенсията на неговата баба, една сутрин, докато я зяпаше над внушителния си тумбак, заключи, че му приличала на майката на инж. И. Йосифов, оня от известния магазин за мебели от дърво, който преди цифра време изчезна заедно с другите двама, и всички все говорят за тях, но никой не ги е виждал. Даваха по телевизията.

– Колко е, бе, момче? Дядо Мраза… Нали утре внуците идват, аз нещо да трябва да почерпя, да си имат от баба.

Пацата е пълен гъз понякога. В смисъл, може поне да ѝ каже.

– 3,90 е, баба. Защото то нали е швейцарски шоколад…

– Аа, добре, синко, благодаря ти.

Сега трябва да я гледам как крета към изхода, без да е купила нищо. За какво ми трябваше да се обяснявам, развалих си настроението. Някакво е гадно така с празни ръце, след като е преподавала физика в езиковата 35 години, чак за секунда си помислих дали да не купя шоколада и да я догоня да ѝ го подаря за празника. Слава Богу, че Цветков ми свири отвън от служебната кола да купувам цигарите и да се качвам, че закъсняваме. Днеска имаме в хотел „Файв Стар Европа” на коктейла след тиймбилдинга да раздадем коледните бонуси на дружеството ни. Фирмени тефтери, химикалки, календари, чанти и якета. С емблемата на новата ни благотворителна кампания „С любов и щедрост за човека”.

С парите за печата баба ти Мара, че и всички старци от входа, щяха да ядат шоколадов Дядо Мраз до другата Коледа.

***

13:16

– Ало, Дейзи, Ирена съм, защо не го вдигаш тоя телефон, бе, путко ?! Аз само да ти кажа, че утре няма да мога да дойда… Оф, заеби, не питай! Тоя Бранимир, от 7 „б” там ли ще е? Естествено, естественооо, точно когато не мога да дойда. Тя тая курва Аделина с гланца за устни от 5 лева ѝ кажи въобще да не се занимава с него, щото аз мисля да се отварям с него догодина, като стана поне на 13… Не, Аделина да не си го облича това изобщо, кво ме копира само, като аз го пробвах преди нея в мола, а ? Да не се налага само да ходиме пред тях да ѝ чупим главата…. А иначе аз кво, дразня се тука на наште, вместо с калъфа на миньона от Despicable Me са ми купили айфона с тоя смотания калъф с пържените картофи, и някакъв парфюм от миналата година, путко, и слушалки, и едни кецове, ама лилави, и спиралата, дето я рекламират.  Да, нали, баси тъпото! Оф, нали ти казах да не ме питаш! Щотооо ще ходим от даскало в някакъв дом за сираци да им носим подаръци за Коледа, затова. Не, то не е задължително, ама нашите не се обадиха на госпожата, че съм заета, щото са тъпи. Да, бе, точно, ще им носим на циганчетата, дето и техните не ги искат, някакви плюшени играчки и „Монополи”,и „Не се сърди, Човече”. Да, точно, все едно са на пет…. Кой се радва на „Монополи”, човееек? Оф, да, и аз искам с вас в наргиле бара, баси!

***

14:38

Мили сине,

Днес с мама запалихме на елхата коледните светлини, които настояваше да купим още през юни.  Прости ми, че тази година пиша писмо до теб, вместо с теб да напишем писмо до Дядо Коледа за комплекта войници и конструктора. Прости ми, че не остана време да те науча да пишеш. Ние приготвихме мляко и бисквитки, сине, и ще ги оставим под елхата вместо теб.

Той също ще празнува Коледа със семейството си, сине.  И той също ще готви девет ястия. И той е човек, казаха. Той е допуснал невинна грешка, казаха. На тази улица, казаха, всички паркират джипове на тротоара. Казаха, нима общината е построила други места за паркиране. Свикнали са никой да не се мотае там, казаха. Затова не се оглеждат. Съдебната система работи, сине, казаха. Не може да затриеш живота на човек за първо провинение. У нас работим по иновативни хуманни методи, за да сме в полза на човека. Проф. Руменов дори написа статия за делото. Навярно е прав, сине, аз не съм чел теория колкото него, нито ти някога ще прочетеш.

Той е също като мен, сине, казаха. И е така, аз съм съгласен. Има само една разлика. Аз всяка Коледа ще се питам:  Какво щеше да си поискаш за подарък, ако не бях ти купил колелото? Какво, ако бях те учил да караш на следващия ден, тогава така и така ми се спеше? Какво, ако бяхме минали по съседната пресечка? Какво, ако бях се обърнал назад секунда по-рано? Щяхме ли сега да пишем заедно? Той няма да се пита.

С обич,

татко

***

15:43

– Слизай, недей ми се обяснява! Вие по празниците най-обичате да се возите без билет, лекенца нахални!

– Ама аз си забравих картата…

– Да, тея сме ги чували. 20 лева е глобата.

– Ама шофьорът нямаше да ми развали пари!

– Така лии? И защо в цял автобус не чувам никой да се обади да те защити, бе? Слизай на следващата спирка и вади 20 лева. Гледай го, бе, на осем години има-няма, и вече много знае, отворко!

– Те са ми само тея пари. Аз си ги събирах от закуски да купя подарък за баба…

– Баба ти на тебе сигурно един шоколад не ти е взела. 20 лева веднага, да не звънят от полицията у вас!

– Добре, ама вие само мене ли ще свалите ?

– Ми ти какво искаш, онея двамата, дето дишат лепило отзад ли да сваля? После мен да ме бият.

– Може ли да ми дадете билет?

– Свършили са ни, мойто момче. Кво ме гледаш умно, няма да ти ги изядем парите с колегата!

– Е как да се прибера сега до Дружба ?

– Пеш ще се прибираш, бе! Я недей рева… Тамън на студеното да ти дойде акълът на място!

***

16:18

Взе да ми се замайва главата на мене нещо, което не е хубаво, обаче като вкарам още едно малко на гладен стомах, мисля, че ще мине. Обикновено минава. И без това, докато да си довърша обявата, ще стане време да си ходя. Тъщата, свинско и винско ме чакат у нас. Ще има „Пак ми лъхаш на коняк, Петре? Не те ли беше грях и днеска, на празника?” Ми не, ма. Ела ти бачкай мойта професия и да не се наливаш като донски казак. Нали ти искаше да съберем някой лев да се изнесем в наша си квартира, скоро ще те видим колко ще ти хареса, като почнеш да переш вместо майка си. Както и да е.

„Тя: Искам развод! Той: И с двете рога съм за! Запазете къщата, колата и децата срещу начална цена само от 30 лева за юридическа консултация – адв. Петър Симонов.” Добре ли звучи като за обява в сайт за изгодни оферти? Часовникът започва да тиктака за следващите 168 часа. Или до изчерпване на количествата. Не че ще ми е чак толкова нужна, защото, да не повярваш, но в последно време името ми почна да значи нещо. Откакто измъкнах Илия И., когото съдиха за отвличането и изнасилването на двете момиченца от детската градина в ЖК „Младост 3”. Малко гадна история, но аз съм свършил каквото се очакваше от мен. Съвестта ми е чиста. Редовно я поливам, за да не я ядат угризения. По-добре, отколкото червеите. Пък и  ме писаха по вестниците. Аз това му разправях на Илийката, ако не стане, поне него ще го дават пряко от стаята за свиждания в предаването на Габровски по кабеларката.

Още едно на екс, гася цигарата, изхвърлям пепелника, че е препълнен, и тръгвам. Само трябва да мина да купя нещо за подарък на малката. Как мислите, какво мога да взема за 30 лева, на което ще се зарадва 6-годишно момиченце?

***

17:49

– Боева, сложи и на мене едно кафе, че се очертава дълга вечер!

– Мани, Юле, ей, много ме е яд, всички можаха да си приберат дебилите по къщите за някой и друг ден, само олигавения Богданчо тука плътно, и хайде ние с него нощна, честито на печелившите.

– Е ти да не чакаше Вяра Сарафова да идва да взима брат си у тях, това кога е било, че сега?

– И няма какво да се оплачеш, което е най-тъпото, като всеки знае, че тука тя ни ги плаща през бюджета на Финландската комисия половината заплати и шефът е казал, да мълчиме, ако не щем да ходим по държавните домове да сменяме подлоги.

– Ооо, те комисията сега имат среща на върха в Инсбрук, снощи слушах по новините, Сарафова ще я награждават за рекламата за правата на човека, дето измисли.

– Коя реклама, бе?

– Там, дето е с високите токчета насред едно стадо и гушка черното агне и обяснява как различията правели света по-пъстър.

– Ама тука иначе, нали, ние трябва да ѝ го гледаме пъстрия, докато тя кара ски в Алпите.

– Ми няма да кара ски и той, я. Тя иначе как ще има време да се чукне с шампанско и с френския посланик на мира.

– Слушай, давай да вземем и ние след час да си ходим, няма кой да разбере, той Богдан все едно много може да обясни, че е бил сам, много някой ще го чуе.

– Само пия кафето, и ще ида да му оставя хартия и пастели да спре да се лигави. От сутринта писка, че искал да рисува картичка на кака си.

***

18:06

Кой предложи г-н Деян Свинарски да ме прати да пея в детска дискотека на следобедно тийн парти днеска, не знам, ама и не съм протестирала много, накрая винаги става както той си е решил. Поне, че интервюто мина,  после шофьорът ме кара направо към нас да си почина и да я сваля тая рокля, че ми е тясна. Не можах да се похваля на репортерката да пише в списанието, че нося Шанел по поръчка, и мацките да си мечтаят да имат същото като мен. Той Деян защо не дава да разказвам на медиите къде сме ходили на шопинг,  всички и без това знаят и говорят за нас. Нищо, нали ще ме уреди в следващото реалити. А ако не беше ме намерил точно когато се наложи да прекъсна оперното пеене в консерваторията и да ме научи какво се продава, сега щях да мириша на яхния в панелката в Ямбол и да ме критикува майката на Станчо. Какво ли прави Станчо, все се сещам как ме целуваше по челото за късмет, преди да ме изпитват в часа по музика, а мен ме беше срам да не се издъня… Дали е срещнал някое момиче. Някоя провинциална гимназистка, която се чуди как да ми подражава. Бяха писали, че съм тийн идол и модна икона.

Ще си поръчам една водка за отскок. Ама да не се опитват да ми пробутват от тая, дето Деян им я доставя в пластмасовите туби, да си я пазят за клиентите във VIP-a. Аз умея да отбирам качествено. Хайде, на екс. Малко остава, довечера ще се наспя. Пет, четири, три, две… едно.

  • Тука ли сте , Софияя? Има ли отличници? Кой е слушал тази годинаааа?

Оп! Оп! Оп!

Поръчвай ми ощеее
Наливай без срам
В горещите нощи
На тебе ще дааам
та-та-ра-ра-ра-рааам
( Не ви чуваааам!)
поглъщай ме жадно
изпий ме на екс
ухае на с-с-с…..

***

19:40

– Прощавайте, два часа чакам вече…

– Ама, госпожа, системата ни заби, бе, какво искаш? Ето ти го рентгена, готов, ето, виж. Ти ли беше, дето те боляло, като дишаш? Тука белите петна по десния бял дроб, май рак имаш.

– Моля?!

– Чакай, чакай сега, недей ми рева тука, първо това е предполагаема диагноза, второ д-р Генова след празниците ще ти я види снимката. Ще назначи по клинична пътека и още изследвания  и ще ти каже по-точно, донеси си направление. Какво има неясно? Хайде, че и ние искаме да се прибираме!

– Ама, чакайте, аз сега как да си ида вкъщи? Какво значи, няма ли кой да ми каже сега с  точност?

– Абе, госпожа, ти не си спешен случай, иди си, ти рака, ако нещо, и след Нова година ще си го имаш. Нали не очакваш д-р Красимира Генова, завеждащ отделение, да стои на връх Бъдни вечер във Военна болница да ти разчита рентгена и да те праща на биопсия, вместо да почине от всички конференции на Световна здравна организация и на Дружеството на пулмолозите, дето летя тая година? Ама ако искаш, ходи в спешното, при тея, де работят за 600 лева, да се занимават те с тебе, бе…. Аман от такива!

***

20:01

Да беше виното поне купил мързеливият ми мъж навреме, ама не. Всичко аз, всичко в последния момент – пък елхата, пък питката, пък да опаковам подаръци и да влача торбите. Защото трябвало нали да е по традиция, ама е по традиция да го свърша аз. Съм ги намразила тези загубени празници, ама сама съм си виновна, че се хващам изобщо, ами не ги оставя да се спасяват една година, да видим как ще ядем печена тиква прегоряла. И тъъъкмо да си облека костюма и да си оправя косата –  Мамо, мамо, а червеното вино къде е, което обещахте на леля Магдалена и чичо Християн? Хайде пак до магазина, и кой пак, пак аз, докато вкъщи ми се контят тримцата като някакви днежтълмени. Той Людмил ако не съм аз, такова хубаво вино никога нямаше и да избере, де, нали го е свида за най-дребното нещо.

Сега, след половин час, като пристигнат, има да ги е яд, тя Магдалена такава хубава трапеза като мене никога не може да приготви. Как да може, нали по цял ден е по салони, пък гримове, пък прически, пък маникюри. Ама нейният мъж я уважава, нали, не е като Людмил – пред телевизора, мача, мила, готова ли е салатата, и станало време да си ляга.

Оле, а тука какво става пред блока? Естествено, на съседите децата, няма кой да ги викне да си ходят вкъщи. Гледай, и пиратки им дали, и те мъчат котките да ги целят и да им ги навират в ушите. Тц, тц, тц, как няма кой да мине да им направи забележка един възрастен човек, бе… В тая нашата държава на никого не му пука за нищо. И такива като мене страдат. Вместо да дойдат да ми отключат входа, като ме виждат с пазарска чанта. Леле, горката котка, как може такова нещо!

Матей и Андрей така никога няма да се държат. Нали аз съм ги възпитала, ако трябваше на Людмил да чакам, Божеее…

***

22:26

– Копеле, викни тая от персонала да си докара задника с някакви салфетки и да забърше тука, че имаме да редим още!

Той Николай преди поне на лекции ми говореше, докато на един изпит не се наложи да му обясня, че апендицит е заболяването де факто, а органът се нарича апендикс и се намира отдясно, а не отляво. Взе си изпита, ама оттогава и в университета не ме поздравява. И все пак чак това с персонала не го очаквах. Аз донякъде го разбирам. Николай Янев III. От потомствена лекарска фамилия. Носи се слух, че техните му обзавели частен лекарски кабинет, когато бил в десети клас. Кара последния модел Audi и се снима в огледалото. Има два добермана. Носи тениска с Тони Монтана и чука момичета, които до преди две години са гледали Хана Монтана. Нормално да си няма приказка с мене, дето трябва да остана и тая нощ да сервирам в бара, защото на Коледа и Нова година плащат извънредни и ще мога да внеса поне една стотачка във влога за студентския кредит. Има достатъчно пари да си позволи всичко евтино и да се изплюе отгоре. Носи се и слух от кифлите,  че всъщност бил умен, ама на мен не ми се вярва. Ако пък е вярно, още по-жалко.

– Реди още по една линия, копеле, като ти казвам! Няма да се ляга днеска, ти кво да не искаш да се прибираме при бащата да ядем сарми и боб, бе?

Излизам отвън да изпуша една цигара, докато Николай или някой от братлетата не са ми повърнали пак на масата. Тъкмо ще звънна на мама. Не ми се искаше и днес да я оставям съвсем сама.

***

23:52

Трябваше да тръгнем прекалено бързо  и  Сурайя забрави да сложи в двете ни чанти багаж гуменото слонче на Зухейр. Той плака през цялото време. Докато вървяхме пеш, докато го носих на гръб толкова километри, докато пътувахме в камионетката до границата, сбутани като консерви с още 26 непознати. Докато спахме 4 нощи на граничния пункт, той не заспа за повече от час. И продължи да плаче. Не за дома, не за баба и дядо, които предпочетоха да останат, не искам да кажа „да умрат”,  на родната си земя, не за стаята си със стените с приказни герои (със Сурайя ги нарисувахме за него и брат му още преди да се родят), дори не за приятелите си, с които играеха надолу по протежение на нашата улица, докато Уаси не го гръмнаха в крачето от една кола с тъмни стъкла и всички деца спряха да ги пускат навън. Не за тях. За гуменото слонче. Назир се държа по-мъжки, нали е батко, по-голям с почти година, обаче Зухейр спря да плаче, едва когато пристигнахме тук и започна да спи с в едно легло с брат си в общежитието.

Вече няколко месеца минаха и не съм сигурен дали го помни, но ще се изненада, като види какво съм му взел. Търсих подобно гумено слонче три седмици, ама пък го намерих съвсем същото – с вирнати уши е и изглежда сякаш се усмихва. Дано не е заспал, като си дойда. Губя обхват в метрото и не съм звънял на Сурайя. Едва изтичах от мотрисата да хвана последния автобус за квартала. Бях до късно на работа, има много за чистене по празниците. И архитект съм бил, в един друг живот, но пак извадих късмет, защото повечето от нашите дори това нямат. Българите са добри хора, не само, че ни дадоха покрив над главата, а и взеха мен на работа, въпреки че и на тях им е трудно да се хванат. Макар че от всички безработни май никой не се и натискаше много за моята позиция. Сигурно са искали да оставят нещо и за нас, нали сме хора, те няма да позволят да умрем на улицата като кучета.  Вече нямам търпение, за Коледа и нашето дете ще си има подарък като техните. Нека свиква, догодина ще търсим как да го пратим на училище с тях. Дано ме дочака, вече тръгвам по нашата улица. Внимавам в тъмното да не нагазя в калта, че съм само с тези обувки. Чувам стъпки зад гърба си, сигурно е някой от нашите.

– Къде така, бе? Я се спри!!

Усещам тъпа болка, пълзяща навътре от тила ми. Вкусът на прогизнала земя по прехапания ми език. И разочарование. Няма да се прибера навреме.

– Как те не беше срам да излезеш на светлия християнски празник, ве, боклук джихадистки? Пет века робство, а ние вас ли намерихме да храним, бе, варвари…

Стана тъмно.

***

00:00

По принцип избягвам да чествам рождения си ден в широк кръг.  Все пак денонощно работя с хора, буквално, някой би го нарекъл „Човешки ресурси”, но аз се определям повече като супервайзор. Веднъж на седем дни и аз имам право да си почивам. И днес не прави изключение. Когато за последно празнувах с компания, уж хвърляха цветя по мен,  а накрая платих сметката на всички и нещо ми остана вкус на оцет в устата от тогава. И видях, че не е добро. Да не съм аз, шефе, казаха, да не съм аз. Забелязвали ли сте колко много „Аз” има в историите, които завършват лошо…

Следващото парти, което организирам, ще се помни. Аз каня по  веднъж и на поканите ми не се отказва. Ще черпя всеки от неговото. Звучи справедливо, нали?