Archive | Uncategorized RSS feed for this section

Миниатюри в снежнобяло

23 Dec

„Ти целият скован от злоба си,
о, шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!”
Хр. Смирненски

12:22

– Момче, колко струва тоя Дядо Мраз, прощавай ?

Пацо няма за какво да си прави труда да отговаря на Баба Мара, при положение, че момчетата са на линия на пейката пред магазина му и са подпукали ракиите от сутринта, така че за днес е спасил оборота. Нея като я гледам, китките ѝ са станали още по-възлести, откакто я виждах за последно. И трепери по-осезаемо в сивия си шлифер, в който я помня да излиза и зиме, и лете от години. Киро Джибрата, дето пие пенсията на неговата баба, една сутрин, докато я зяпаше над внушителния си тумбак, заключи, че му приличала на майката на инж. И. Йосифов, оня от известния магазин за мебели от дърво, който преди цифра време изчезна заедно с другите двама, и всички все говорят за тях, но никой не ги е виждал. Даваха по телевизията.

– Колко е, бе, момче? Дядо Мраза… Нали утре внуците идват, аз нещо да трябва да почерпя, да си имат от баба.

Пацата е пълен гъз понякога. В смисъл, може поне да ѝ каже.

– 3,90 е, баба. Защото то нали е швейцарски шоколад…

– Аа, добре, синко, благодаря ти.

Сега трябва да я гледам как крета към изхода, без да е купила нищо. За какво ми трябваше да се обяснявам, развалих си настроението. Някакво е гадно така с празни ръце, след като е преподавала физика в езиковата 35 години, чак за секунда си помислих дали да не купя шоколада и да я догоня да ѝ го подаря за празника. Слава Богу, че Цветков ми свири отвън от служебната кола да купувам цигарите и да се качвам, че закъсняваме. Днеска имаме в хотел „Файв Стар Европа” на коктейла след тиймбилдинга да раздадем коледните бонуси на дружеството ни. Фирмени тефтери, химикалки, календари, чанти и якета. С емблемата на новата ни благотворителна кампания „С любов и щедрост за човека”.

С парите за печата баба ти Мара, че и всички старци от входа, щяха да ядат шоколадов Дядо Мраз до другата Коледа.

***

13:16

– Ало, Дейзи, Ирена съм, защо не го вдигаш тоя телефон, бе, путко ?! Аз само да ти кажа, че утре няма да мога да дойда… Оф, заеби, не питай! Тоя Бранимир, от 7 „б” там ли ще е? Естествено, естественооо, точно когато не мога да дойда. Тя тая курва Аделина с гланца за устни от 5 лева ѝ кажи въобще да не се занимава с него, щото аз мисля да се отварям с него догодина, като стана поне на 13… Не, Аделина да не си го облича това изобщо, кво ме копира само, като аз го пробвах преди нея в мола, а ? Да не се налага само да ходиме пред тях да ѝ чупим главата…. А иначе аз кво, дразня се тука на наште, вместо с калъфа на миньона от Despicable Me са ми купили айфона с тоя смотания калъф с пържените картофи, и някакъв парфюм от миналата година, путко, и слушалки, и едни кецове, ама лилави, и спиралата, дето я рекламират.  Да, нали, баси тъпото! Оф, нали ти казах да не ме питаш! Щотооо ще ходим от даскало в някакъв дом за сираци да им носим подаръци за Коледа, затова. Не, то не е задължително, ама нашите не се обадиха на госпожата, че съм заета, щото са тъпи. Да, бе, точно, ще им носим на циганчетата, дето и техните не ги искат, някакви плюшени играчки и „Монополи”,и „Не се сърди, Човече”. Да, точно, все едно са на пет…. Кой се радва на „Монополи”, човееек? Оф, да, и аз искам с вас в наргиле бара, баси!

***

14:38

Мили сине,

Днес с мама запалихме на елхата коледните светлини, които настояваше да купим още през юни.  Прости ми, че тази година пиша писмо до теб, вместо с теб да напишем писмо до Дядо Коледа за комплекта войници и конструктора. Прости ми, че не остана време да те науча да пишеш. Ние приготвихме мляко и бисквитки, сине, и ще ги оставим под елхата вместо теб.

Той също ще празнува Коледа със семейството си, сине.  И той също ще готви девет ястия. И той е човек, казаха. Той е допуснал невинна грешка, казаха. На тази улица, казаха, всички паркират джипове на тротоара. Казаха, нима общината е построила други места за паркиране. Свикнали са никой да не се мотае там, казаха. Затова не се оглеждат. Съдебната система работи, сине, казаха. Не може да затриеш живота на човек за първо провинение. У нас работим по иновативни хуманни методи, за да сме в полза на човека. Проф. Руменов дори написа статия за делото. Навярно е прав, сине, аз не съм чел теория колкото него, нито ти някога ще прочетеш.

Той е също като мен, сине, казаха. И е така, аз съм съгласен. Има само една разлика. Аз всяка Коледа ще се питам:  Какво щеше да си поискаш за подарък, ако не бях ти купил колелото? Какво, ако бях те учил да караш на следващия ден, тогава така и така ми се спеше? Какво, ако бяхме минали по съседната пресечка? Какво, ако бях се обърнал назад секунда по-рано? Щяхме ли сега да пишем заедно? Той няма да се пита.

С обич,

татко

***

15:43

– Слизай, недей ми се обяснява! Вие по празниците най-обичате да се возите без билет, лекенца нахални!

– Ама аз си забравих картата…

– Да, тея сме ги чували. 20 лева е глобата.

– Ама шофьорът нямаше да ми развали пари!

– Така лии? И защо в цял автобус не чувам никой да се обади да те защити, бе? Слизай на следващата спирка и вади 20 лева. Гледай го, бе, на осем години има-няма, и вече много знае, отворко!

– Те са ми само тея пари. Аз си ги събирах от закуски да купя подарък за баба…

– Баба ти на тебе сигурно един шоколад не ти е взела. 20 лева веднага, да не звънят от полицията у вас!

– Добре, ама вие само мене ли ще свалите ?

– Ми ти какво искаш, онея двамата, дето дишат лепило отзад ли да сваля? После мен да ме бият.

– Може ли да ми дадете билет?

– Свършили са ни, мойто момче. Кво ме гледаш умно, няма да ти ги изядем парите с колегата!

– Е как да се прибера сега до Дружба ?

– Пеш ще се прибираш, бе! Я недей рева… Тамън на студеното да ти дойде акълът на място!

***

16:18

Взе да ми се замайва главата на мене нещо, което не е хубаво, обаче като вкарам още едно малко на гладен стомах, мисля, че ще мине. Обикновено минава. И без това, докато да си довърша обявата, ще стане време да си ходя. Тъщата, свинско и винско ме чакат у нас. Ще има „Пак ми лъхаш на коняк, Петре? Не те ли беше грях и днеска, на празника?” Ми не, ма. Ела ти бачкай мойта професия и да не се наливаш като донски казак. Нали ти искаше да съберем някой лев да се изнесем в наша си квартира, скоро ще те видим колко ще ти хареса, като почнеш да переш вместо майка си. Както и да е.

„Тя: Искам развод! Той: И с двете рога съм за! Запазете къщата, колата и децата срещу начална цена само от 30 лева за юридическа консултация – адв. Петър Симонов.” Добре ли звучи като за обява в сайт за изгодни оферти? Часовникът започва да тиктака за следващите 168 часа. Или до изчерпване на количествата. Не че ще ми е чак толкова нужна, защото, да не повярваш, но в последно време името ми почна да значи нещо. Откакто измъкнах Илия И., когото съдиха за отвличането и изнасилването на двете момиченца от детската градина в ЖК „Младост 3”. Малко гадна история, но аз съм свършил каквото се очакваше от мен. Съвестта ми е чиста. Редовно я поливам, за да не я ядат угризения. По-добре, отколкото червеите. Пък и  ме писаха по вестниците. Аз това му разправях на Илийката, ако не стане, поне него ще го дават пряко от стаята за свиждания в предаването на Габровски по кабеларката.

Още едно на екс, гася цигарата, изхвърлям пепелника, че е препълнен, и тръгвам. Само трябва да мина да купя нещо за подарък на малката. Как мислите, какво мога да взема за 30 лева, на което ще се зарадва 6-годишно момиченце?

***

17:49

– Боева, сложи и на мене едно кафе, че се очертава дълга вечер!

– Мани, Юле, ей, много ме е яд, всички можаха да си приберат дебилите по къщите за някой и друг ден, само олигавения Богданчо тука плътно, и хайде ние с него нощна, честито на печелившите.

– Е ти да не чакаше Вяра Сарафова да идва да взима брат си у тях, това кога е било, че сега?

– И няма какво да се оплачеш, което е най-тъпото, като всеки знае, че тука тя ни ги плаща през бюджета на Финландската комисия половината заплати и шефът е казал, да мълчиме, ако не щем да ходим по държавните домове да сменяме подлоги.

– Ооо, те комисията сега имат среща на върха в Инсбрук, снощи слушах по новините, Сарафова ще я награждават за рекламата за правата на човека, дето измисли.

– Коя реклама, бе?

– Там, дето е с високите токчета насред едно стадо и гушка черното агне и обяснява как различията правели света по-пъстър.

– Ама тука иначе, нали, ние трябва да ѝ го гледаме пъстрия, докато тя кара ски в Алпите.

– Ми няма да кара ски и той, я. Тя иначе как ще има време да се чукне с шампанско и с френския посланик на мира.

– Слушай, давай да вземем и ние след час да си ходим, няма кой да разбере, той Богдан все едно много може да обясни, че е бил сам, много някой ще го чуе.

– Само пия кафето, и ще ида да му оставя хартия и пастели да спре да се лигави. От сутринта писка, че искал да рисува картичка на кака си.

***

18:06

Кой предложи г-н Деян Свинарски да ме прати да пея в детска дискотека на следобедно тийн парти днеска, не знам, ама и не съм протестирала много, накрая винаги става както той си е решил. Поне, че интервюто мина,  после шофьорът ме кара направо към нас да си почина и да я сваля тая рокля, че ми е тясна. Не можах да се похваля на репортерката да пише в списанието, че нося Шанел по поръчка, и мацките да си мечтаят да имат същото като мен. Той Деян защо не дава да разказвам на медиите къде сме ходили на шопинг,  всички и без това знаят и говорят за нас. Нищо, нали ще ме уреди в следващото реалити. А ако не беше ме намерил точно когато се наложи да прекъсна оперното пеене в консерваторията и да ме научи какво се продава, сега щях да мириша на яхния в панелката в Ямбол и да ме критикува майката на Станчо. Какво ли прави Станчо, все се сещам как ме целуваше по челото за късмет, преди да ме изпитват в часа по музика, а мен ме беше срам да не се издъня… Дали е срещнал някое момиче. Някоя провинциална гимназистка, която се чуди как да ми подражава. Бяха писали, че съм тийн идол и модна икона.

Ще си поръчам една водка за отскок. Ама да не се опитват да ми пробутват от тая, дето Деян им я доставя в пластмасовите туби, да си я пазят за клиентите във VIP-a. Аз умея да отбирам качествено. Хайде, на екс. Малко остава, довечера ще се наспя. Пет, четири, три, две… едно.

  • Тука ли сте , Софияя? Има ли отличници? Кой е слушал тази годинаааа?

Оп! Оп! Оп!

Поръчвай ми ощеее
Наливай без срам
В горещите нощи
На тебе ще дааам
та-та-ра-ра-ра-рааам
( Не ви чуваааам!)
поглъщай ме жадно
изпий ме на екс
ухае на с-с-с…..

***

19:40

– Прощавайте, два часа чакам вече…

– Ама, госпожа, системата ни заби, бе, какво искаш? Ето ти го рентгена, готов, ето, виж. Ти ли беше, дето те боляло, като дишаш? Тука белите петна по десния бял дроб, май рак имаш.

– Моля?!

– Чакай, чакай сега, недей ми рева тука, първо това е предполагаема диагноза, второ д-р Генова след празниците ще ти я види снимката. Ще назначи по клинична пътека и още изследвания  и ще ти каже по-точно, донеси си направление. Какво има неясно? Хайде, че и ние искаме да се прибираме!

– Ама, чакайте, аз сега как да си ида вкъщи? Какво значи, няма ли кой да ми каже сега с  точност?

– Абе, госпожа, ти не си спешен случай, иди си, ти рака, ако нещо, и след Нова година ще си го имаш. Нали не очакваш д-р Красимира Генова, завеждащ отделение, да стои на връх Бъдни вечер във Военна болница да ти разчита рентгена и да те праща на биопсия, вместо да почине от всички конференции на Световна здравна организация и на Дружеството на пулмолозите, дето летя тая година? Ама ако искаш, ходи в спешното, при тея, де работят за 600 лева, да се занимават те с тебе, бе…. Аман от такива!

***

20:01

Да беше виното поне купил мързеливият ми мъж навреме, ама не. Всичко аз, всичко в последния момент – пък елхата, пък питката, пък да опаковам подаръци и да влача торбите. Защото трябвало нали да е по традиция, ама е по традиция да го свърша аз. Съм ги намразила тези загубени празници, ама сама съм си виновна, че се хващам изобщо, ами не ги оставя да се спасяват една година, да видим как ще ядем печена тиква прегоряла. И тъъъкмо да си облека костюма и да си оправя косата –  Мамо, мамо, а червеното вино къде е, което обещахте на леля Магдалена и чичо Християн? Хайде пак до магазина, и кой пак, пак аз, докато вкъщи ми се контят тримцата като някакви днежтълмени. Той Людмил ако не съм аз, такова хубаво вино никога нямаше и да избере, де, нали го е свида за най-дребното нещо.

Сега, след половин час, като пристигнат, има да ги е яд, тя Магдалена такава хубава трапеза като мене никога не може да приготви. Как да може, нали по цял ден е по салони, пък гримове, пък прически, пък маникюри. Ама нейният мъж я уважава, нали, не е като Людмил – пред телевизора, мача, мила, готова ли е салатата, и станало време да си ляга.

Оле, а тука какво става пред блока? Естествено, на съседите децата, няма кой да ги викне да си ходят вкъщи. Гледай, и пиратки им дали, и те мъчат котките да ги целят и да им ги навират в ушите. Тц, тц, тц, как няма кой да мине да им направи забележка един възрастен човек, бе… В тая нашата държава на никого не му пука за нищо. И такива като мене страдат. Вместо да дойдат да ми отключат входа, като ме виждат с пазарска чанта. Леле, горката котка, как може такова нещо!

Матей и Андрей така никога няма да се държат. Нали аз съм ги възпитала, ако трябваше на Людмил да чакам, Божеее…

***

22:26

– Копеле, викни тая от персонала да си докара задника с някакви салфетки и да забърше тука, че имаме да редим още!

Той Николай преди поне на лекции ми говореше, докато на един изпит не се наложи да му обясня, че апендицит е заболяването де факто, а органът се нарича апендикс и се намира отдясно, а не отляво. Взе си изпита, ама оттогава и в университета не ме поздравява. И все пак чак това с персонала не го очаквах. Аз донякъде го разбирам. Николай Янев III. От потомствена лекарска фамилия. Носи се слух, че техните му обзавели частен лекарски кабинет, когато бил в десети клас. Кара последния модел Audi и се снима в огледалото. Има два добермана. Носи тениска с Тони Монтана и чука момичета, които до преди две години са гледали Хана Монтана. Нормално да си няма приказка с мене, дето трябва да остана и тая нощ да сервирам в бара, защото на Коледа и Нова година плащат извънредни и ще мога да внеса поне една стотачка във влога за студентския кредит. Има достатъчно пари да си позволи всичко евтино и да се изплюе отгоре. Носи се и слух от кифлите,  че всъщност бил умен, ама на мен не ми се вярва. Ако пък е вярно, още по-жалко.

– Реди още по една линия, копеле, като ти казвам! Няма да се ляга днеска, ти кво да не искаш да се прибираме при бащата да ядем сарми и боб, бе?

Излизам отвън да изпуша една цигара, докато Николай или някой от братлетата не са ми повърнали пак на масата. Тъкмо ще звънна на мама. Не ми се искаше и днес да я оставям съвсем сама.

***

23:52

Трябваше да тръгнем прекалено бързо  и  Сурайя забрави да сложи в двете ни чанти багаж гуменото слонче на Зухейр. Той плака през цялото време. Докато вървяхме пеш, докато го носих на гръб толкова километри, докато пътувахме в камионетката до границата, сбутани като консерви с още 26 непознати. Докато спахме 4 нощи на граничния пункт, той не заспа за повече от час. И продължи да плаче. Не за дома, не за баба и дядо, които предпочетоха да останат, не искам да кажа „да умрат”,  на родната си земя, не за стаята си със стените с приказни герои (със Сурайя ги нарисувахме за него и брат му още преди да се родят), дори не за приятелите си, с които играеха надолу по протежение на нашата улица, докато Уаси не го гръмнаха в крачето от една кола с тъмни стъкла и всички деца спряха да ги пускат навън. Не за тях. За гуменото слонче. Назир се държа по-мъжки, нали е батко, по-голям с почти година, обаче Зухейр спря да плаче, едва когато пристигнахме тук и започна да спи с в едно легло с брат си в общежитието.

Вече няколко месеца минаха и не съм сигурен дали го помни, но ще се изненада, като види какво съм му взел. Търсих подобно гумено слонче три седмици, ама пък го намерих съвсем същото – с вирнати уши е и изглежда сякаш се усмихва. Дано не е заспал, като си дойда. Губя обхват в метрото и не съм звънял на Сурайя. Едва изтичах от мотрисата да хвана последния автобус за квартала. Бях до късно на работа, има много за чистене по празниците. И архитект съм бил, в един друг живот, но пак извадих късмет, защото повечето от нашите дори това нямат. Българите са добри хора, не само, че ни дадоха покрив над главата, а и взеха мен на работа, въпреки че и на тях им е трудно да се хванат. Макар че от всички безработни май никой не се и натискаше много за моята позиция. Сигурно са искали да оставят нещо и за нас, нали сме хора, те няма да позволят да умрем на улицата като кучета.  Вече нямам търпение, за Коледа и нашето дете ще си има подарък като техните. Нека свиква, догодина ще търсим как да го пратим на училище с тях. Дано ме дочака, вече тръгвам по нашата улица. Внимавам в тъмното да не нагазя в калта, че съм само с тези обувки. Чувам стъпки зад гърба си, сигурно е някой от нашите.

– Къде така, бе? Я се спри!!

Усещам тъпа болка, пълзяща навътре от тила ми. Вкусът на прогизнала земя по прехапания ми език. И разочарование. Няма да се прибера навреме.

– Как те не беше срам да излезеш на светлия християнски празник, ве, боклук джихадистки? Пет века робство, а ние вас ли намерихме да храним, бе, варвари…

Стана тъмно.

***

00:00

По принцип избягвам да чествам рождения си ден в широк кръг.  Все пак денонощно работя с хора, буквално, някой би го нарекъл „Човешки ресурси”, но аз се определям повече като супервайзор. Веднъж на седем дни и аз имам право да си почивам. И днес не прави изключение. Когато за последно празнувах с компания, уж хвърляха цветя по мен,  а накрая платих сметката на всички и нещо ми остана вкус на оцет в устата от тогава. И видях, че не е добро. Да не съм аз, шефе, казаха, да не съм аз. Забелязвали ли сте колко много „Аз” има в историите, които завършват лошо…

Следващото парти, което организирам, ще се помни. Аз каня по  веднъж и на поканите ми не се отказва. Ще черпя всеки от неговото. Звучи справедливо, нали?

Молитва

15 Oct

Изображение

Когато спира да е лято,
и щом светът обръща своя ход,
когато денем търся друг живот,
и щом насън крещя, когато
очите ми угасват зад стъклата,
облени от отровен дъжд,
сърцето ми забрави да е мъж,
не ме оставяй сам!

Дори недей, когато всички,
поемат дръзки своя път,
с чела високи, смели и самички,
без брат, без враг, без дом, без гръб,
съдбата си едни да понесат.
Щом чакам, пременен във гняв и скръб,
не ме оставяй сам!

Когато съм разбит и ням.
Не ме оставяй сам!

И щом последен се откажа,
от спомени, от цел и минало,
носи сърцето ми изстинало
във джоба си–злотворен талисман,
от студ и болка изкован.
Аз няма да те моля, да ти кажа
„Не го изхвърляй голо на паважа!”

Но ти не ме оставяй сам…

Параноя

5 Sep

Изображение

През дните глухи часове.

Идея алена.

Когато всеки шум от гняв умре,

нощта прегръща болка на сирак.

И будните, и чуждите са с мъртвите във крак.

Във шепа стиснали сърцето да не спре,

когато сянка от  копнежи галена

в тревожни сънища снове.

Убийците във преход към заспиване,

по-крехки от невинните сред нас,

преглъщат в наранените гърла

вкуса на придихания от скреж.

Комплексен мрак във просто време,

когато никой няма да ти вземе

това, което сам не му дадеш.

Звукът от мисли в неразумен час

прилича на загиване. 

“(Un)friendzone” или класификацията на една кифла за приятелството

9 Aug

Изображение

„Да си бъдем само приятели”. Това е фразата, с която завършват обречените връзки, но и тази, с която започват обречените приятелства. С онези хора, за които гаджето ти никога няма да повярва, че са ти „само приятели”. Не че ти сама си вярваш на това обяснение… Приятелствата, които просто ще приключат неочаквано и нелогично като щракване с пръсти в някоя пролетна вечер. И в телефона ти ще има един номер, който повече няма да набереш. А в живота ти завинаги ще остане двусмисленото празно място от човека, с когото до вчера си споделяла тайните, разочарованията, мечтите и времето си. Ще остане и едно мъгляво чувство за вина. Не за нещо, което си направила. За нещо, което не си. Понякога, все по-рядко, ще се сещаш за някой остарял лаф от вътрешния ви хумор, който в контекста на другото ти общуване вече отдавна нищо не означава. Така както думата „приятел” означава все по-малко в съвременния свят.

Пиша своето кратко наблюдение с уговорката, че ни най-малко не съм феминист. Ако има нещо, което да ме дразни повече от мъжете, това могат да са само жените с тяхната лицемерна трактовка за „приятелство”. Може би именно затова намирам нелицеприятния край на „мъжките” си приятелства за по-засягащ. Също толкова, колкото ми е нелицеприятна думата „friendzone”. В това понятие мъжете влагат цялото си разочарование и озлобление от факта, че жената, с която са се държали добре, изслушвали са я, записвали са ѝ дискове, подарявали са ѝ антикварни книги и дори са обикаляли с нея по магазини, все още не им е сготвила мусака по еротично бельо, а след това не е свела глава послушно глава за доза орален секс. Защото въпреки подвеждащия корен на думата „friendzone”, тя всъщност изобщо не се корени върху основата на каквото и да било приятелство. Защото онзи различният,  с когото до вчера сте ходили на театър, пили сте чашка чилийско вино над темата за смисъла на живота, за филмите на Ал Пачино, философията на комунизма и недостатъците на общите ви познати, е същят този, който днес на шестата халба наливна бира, ще изцепи дълбокомислено на висок глас пред истинските си приятели, разбира се от мъжки пол, че всички жени са курви, които не знаят какво искат. И под „всички жени” ще има предвид теб.

От гледната си точка на една от всички тези незнаещи какво искат жени, ще си позволя да отделя един от друг различните модели на поведение при френдзоуннати мъже. Защото зад маската на най-добрата приятелка, която е имала наглостта да ги френдзоунне, мъжът не вижда нищо повече от поредната плиткоумна фенка на “Cosmopolitan” и “Glamour”, която се е опитал да заблуди с внимание към личността ѝ, а тя е била толкова повърхностна и самовлюбена, че дори не го е оценила. Е, нека бъда такава.

  „Сродната душа”:

Изображение

Ще се запознаете на някое скучно събиране, където и ти, и той се чувствате не на място. Или пък ще бъдете колеги в университета, споделящи общо недоумение от несериозността на останалите. Ще се окаже, че харесвате една и съща песен от някой стар албум на “Placebo”. Ще викате за един и същ отбор. Ще си давате книги на заем и никой никога няма да ги връща. Ще мразите заедно кифлите. Ще имате сходни спомени от провалени връзки. Ще предпочитате разходките под дъжда пред слънчевите дни, ще се плашите от асансьори, ще си мечтаете да гледате една и съща опера, ще сте ходили в един и същи затънтен планински хотел на екскурзия като деца. Случайно ще се окаже, че той също се интересува от зодии и асценденти. И приликите няма да спрат дотук. Дори ще бъде странно как сте живели без да се познавате досега. Когато излезете само двамата, часовете заедно ще преминават неусетно и двамата ще се смеете учудено, че навън за пореден път е станало светло, докато вие сте изтъквали предимствата и недостатъците на Моне и Мане. Но той ще избягва всички събирания с обща компания. Винаги ще има готово оправдание да не дойде на рождения ти ден или отегчен да си тръгне рано от него. Споменаването на някоя твоя нова тръпка от мъжки пол ще внесе остър ноемврийски хлад в иначе летните ви разговори. Гаджето ти ще бъде за него това, което е „Онзи-който-не-бива-да-се-назовава” за любимия и на двама ви Хари Потър и ще извиква същите асоциации на скованост, отвращение, ненавист и нужда от рязка смяна на темата. Рано или късно ще дойде онази нощ, когато чилийското вино ще ти дойде вповече и той услужливо ще предложи да останеш да преспиш на дивана му, тъй като е джентълмен. На сутринта ще бъдеш изненадана да се събудиш дискретно прегърната откъм гърба. Незнаейки какво да кажеш, ще си тръгнеш „по терлички” и занапред в отношенията ви ще съществува още една тема табу. Но след това ще зачестят неговите поздрави към теб с песнички с все по-недвусмислен текст. Ще започне да те пита кога ще го запознаеш с някоя твоя приятелка.  Ще стане безпричинно агресивен и дръпнат, ако вземеш да се съгласиш. За кратко време ще се наслушаш на редица мачо истории за момичетата, с които е преспал на някое парти, или пък за безнадеждно влюбени и игнорирани от него. Вместо да изревнуваш, ще направиш грешката да кажеш, че се радваш за него. И не след дълго, някоя вечер, след поредното ви излизане на по чашка и сладки приказки, той ще смънка някакво „чао”, ще се обърне и с наведена глава ще тръгне в обратната посока, твърдейки, че се прибира вкъщи. Ще спре да отговаря на обажданията и съобщенията ти, ще изчезне от списъка ти с приятели. Онзи виртуалния. Защото няма да мине много време преди да чуеш от странични хора различни версии за себе си и края на приятелството ви, и да разбереш, че той никога не е бил в реалния. И никога няма да ти бъде простено, че не си дала това, което никога не ти е било поискано.

“Рицарят на печалния образ”:

Изображение

  Той ще държи на откритостта и яснотата в отношенията ви. Ще знае, че си влюбена или щастлива с някой друг, и ще каже, че се примирява с ролята си и че за него това да бъде твой приятел означава не по-малко. Дори ще твърди, че подкрепя връзката ти и харесва приятеля ти, но няма да пропуска сгодни поводи, когато си ядосана и уязвима, за да изрази съжалението си, че не си достатъчно обичана, че приятелят ти иска само секс от теб, че не вижда колко уникално, неповторимо и извадено като от приказка момиче си ти, че те приема за даденост. Както той самият, разбира се, никога не би постъпил. Ще изразява съжаление, че не те е срещнал в друго време и при други обстоятелства, когато несъмнено си щяла да бъдеш негова. Вероятно вътрешно ще подозира, че причината да не сте „три дни яли, пили и се веселили, и заживели щастливо до края на дните си” всъщност дори не е приятелят ти, а това, че сърцето си иска своето. Или в случая не си го иска. Понякога ще се улавяш в моменти на съжаление или самообвинение, че по някаква причина наистина не си падаш по това толкова прекрасно същество, с което хипотетичният ти живот би бил толкова щастлив и спокоен. Защото той е винаги до теб в трудни ситуации. Той винаги знае какво да каже така че да се почувстваш желана и красива. Той винаги ти подава кърпичка, когато плачеш, и ръка, когато не знаеш как да продължиш напред. И красотата на цветята, които ти подарява, се крие в това, че той не очаква нищо физическо насреща. Ще те кара да се чувстваш специална с всяка своя дума и действие. Ще вярваш, че той никога няма да постъпи като другите мъже. И надали ще подозираш, че образът на печалния рицар всъщност е доста мултиплициран и поне още една две твои приятелки по същото време се радват на същото внимание от негова страна. И един ден ще се появи истинската му специална  и вместо с рицар ти ще си останеш с пръст в устата. Контактите ви ще станат хаотични, спорадични и обикновено продиктувани от желанието му се да похвали, че вече получава онова, което не е получил от теб. Разбира се, ще твърди, че нищо между вас не се е променило. Това ще бъде в промеждутъците от време, когато  не се стреми да те убеди колко точно е по-щастлив във връзката си от теб. И докато речникът в разговорите ви става все по-делови и официален, той дори ще се уговаря за приятелско кафе с теб. Уговорки, които ще побърза да отмени веднага щом с благоверната му изгладят конфликта помежду си. Защото той ще ти се обажда само когато с нея са скарани. А иначе всичко между вас ще си бъде същото. Несъмнено…

“Когато ти трябвам, звънни ми”:

Изображение

Въпреки всичките си очевидни качества, ти не си нито неповторима красавица, нито жената с най-острия ум, най-забавния хумор и най-секси движенията. И всъщност не всички са тайно или явно влюбени в теб. Ето, този тук например е влюбен в най-добрата ти приятелка. Тя е бившето му гадже, тя е скритата му тръпка, тя е жената, с която от месеци поддържат неизяснени отношения. А той страда от това. Обаче е голямо момче и не може да плаче на рамото на приятелите си. Освен това му е необходима някоя, която да разбира чувствата на любимата му. ( А коя ще го направи по-успешно от най-добата ѝ приятелка?!) Тук твоят персонаж излиза на сцената. Маестро, музика!  Приготвѝ се за дълги среднощни разговори с един депресиран фен на чашката, както и за дълги разходки в парка, по време на които основната, да не кажа единствена, тема на разговор ще бъде той с неговите объркани и драматични чувства. Приготвѝ се да даваш философско, психологическо и социологическо тълкуване на факта, че снощи някоя Веси, Деси или Мими е стояла до 03:46 на линия в Скайп, обаче не му писала нито ред. Приготвѝ се  и за момента, когато вече няма да можеш да си обясниш как е възможно твоята приятелка да бъде толкова лоша с едно толкова мило момче, да заемеш неговата страна и скрито да намразиш чепатия ѝ характер. Ще се наложи винаги да имаш под ръка отрепетирани реплики как да го разубедиш да се нагълта с хапчета Аспирин, или да скочи от балкона на първия етаж, защото вече не му се живее така. Номерът ти ще бъде денонощно достъпен за него. Ще се чувстваш лично отговорна за състоянието му и затова, че не си му помогнала достатъчно. Ще бъдеш мразена, когато го посъветваш да се откаже и да си намери някое друго подходящо за него момиче. Но ще получаваш  и награда за цялото си внимание, когато той ти сподели, че си най-близкият му човек и единствената, която го разбира. Ще обещае да ти се реваншира със същото, когато изпаднеш в подобна ситуация. И ще го направи. С репликата „Ооо, ти ли? А аз какво да кажа?”, ако имаш глупостта да му разкажеш за някоя твоя нещастна любов. И от тази ситуация със сигурност ще има само два възможни изхода. По-безболезненият е да се събере с най-добрата ти приятелка и просто да забрави за твоето невзрачно съществуване, а ако случайно отново излезете, те задължително да вървят в комплект и да парадират с безграничното си семейно щастие. Другият е да дойде моментът, когато твоят човек ще прояви благоразумието да се откаже от обречените си илюзии за връзка. Тогава ти ще му опротивееш свръхчовешки много, защото в очите му твоето присъствие ще символизира интимния му провал и горчивите му спомени. Освен това ти ще бъдеш картата с памет за слабостите му и жалките му мигове, която няма да е за показване пред хората, пред които занапред ще гради мъжкарски образ. Не се надявай да получиш Оскар за тази трагикомедия, в която винаги си играла второстепенната роля!

“От главата за краката”:

Изображение

Тук срещаме един обратнопропорционален “friendzone”, който  за разлика от дотук изброените си събратя, има шанс да завърши изненадващо положително. Това е някое чаровно в недостатъците си момче, с което най-прибързано сте се забили някоя нощ на градус, още преди да имаш време да разбереш колко скандално сте неподходящи един за друг. Но сте продължили да си общувате, къде на инат, къде от любопитство, докато в един момент от първоначалните ти намерения към него са останали само някои закачки на тънката граница с приличието. Ще се виждате рядко, ще ви сближава малката ви и всъщност доста незначителна тайна. Ще те дразни с хапливите си реплики за начина ти на живот. Ще те хвърля в недоумение с решенията и капризите на несъвместимия си с твоя характер, и доста често ще изпитваш импулсивно желание да му биеш два бързи шамара. Но изненадващо ще усещаш, че може да му споделиш някои определени мисли и преживявания, с които не можеш да товариш другите си близки. И дълбоко в себе си съвсем искрено ще искаш той да бъде много, много щастлив и ще държиш на него малко повече, отколкото си даваш сметка. Макар и рядко, в замяна на някоя необмислена вечер, която можеш да отнесеш по-скоро към невинните си грешки, ще се случи вместо неангажираща връзка да получиш неангажиращо приятелство. Едно от онези приятелства, които не са особено интензивни и първостепенни. Но е много хубаво и щастливо да ги има.

“Търсачът на девствената Андреа”:

Изображение

Той е едно съвсем обикновено момче, което първоначално без колебание ще определиш като може би най-невзрачния сред твоите съученици или колеги. С времето ще те заинтригува с разностранните посоки на разсъжденията си. Ще започнеш да комуникираш с него регулярно, защото за теб ще е предизвикателство да опознаеш един толкова нестандартен характер. Ще се мъчиш да разгадаеш защо се облича като fashion-че от бой група, докато на думи хейти по суетата на мъжете. Ще се чудиш защо ти дава като примери за красота и изисканост порно звезди и фолк певици, но цъка неодобрително зад по-късите ти рокли. Ще забележиш, че с едната ръка ти долива водка за „Наздраве!” в чашата, а с другата брои на пръсти колко си изпила, за да може после да те обсъжда и критикува. Ще описва детайлно какво би ти направил до стената, но ще е дълбоко възмутен, ако разбере, че за двадесет и няколкото си години на тази земя ти си била с повече от едно момче. Ще ти обръща доста внимание, въпреки твърденията си колко е работещ и ангажиран. И ти ще повярваш колко е специален, най-вече, защото той самият обича да определя себе си така. Ще разказва само на теб истории за чувствителната си душа и същност, докато на практика виждаш как се държи като задник с хората около себе си. И ти ще се чувстваш избрана, защото ще мислиш, че познаваш някаква страна от него, която не е разкривал пред никого. Ако се хванеш на такава въдица, ще станеш жертва не на рибаря, а на собствената си глупост и доверчивост. Защото пред теб стои човек, който е неуверен до степен на самовлюбеност. Той не би могъл да поиска от теб нито любов, нито приятелство, защото все още не е решил какво точно иска от себе си. Със зрелостта и поведението на 13-годишна кифла, която се снима пред огледало, той няма да се възпротиви на внимание от твоя страна, независимо какъв е неговият характер. Ще се радва да научи историите ти или да присъства на част от тях, даже да стане епизодичен герой, за да може да блесне с тях в компанията си от себеподобни комплексари и сдуханяци. Надали ще си даде сметка, че държиш на него като човек и приятел, защото за това се иска определено количество ум и осъзнатост над критичния минимум. Ще си тръгне от живота на пръсти като крадец, по същия начин, по който е влязъл,  и ще накара биполярното разстройство на личността да изглежда като детска игра пред неговия комплициран и многопластов характер. Лошото не е, че ще накара хората, които не те познават достатъчно, да повярват, че си точно толкова недостойна и разпътна личност, колкото той си е решил за теб изначално. Лошото е, че ще накара теб самата да повярваш в това. Но за разлика от всички останали, friendzone-и, за този наистина си виновна сама. И следващия път, когато си повярваш, че можеш да хванеш спатиите на такъв човек, и решиш, че ти се играе на „тука има-тука нема”, по-добре отиди да си изкарваш прехраната с покер в някое казино! Ще ти коства по-малко нерви.

Изображение

Най-добрият приятел”. Буквално. С него също сте си чели мислите и сте имали обща любима песен. Той също е бил до теб в трудни ситуации. Както и ти е ревал на рамото за други момичета. Вероятно сте имали неловки моменти на чудене какво иска човекът отсреща. И срамните ти истории е разбрал, и ти е броил чашките, и дължината на роклята ти е критикувал. И е доста наясно с изцепките ти. Отчасти поради това, че лично е участвал в голяма част от тях. И ти със сигурност виждаш дефектите му, така както той е видял, че не можеш да влезеш в миналогодишните си дънки. Но това, което го отличава от останалите ти „приятели” е факът, че наистина ти е приятел. И обича теб, а не грима ти за дискотека, историите, с които се мъчиш да впечатлиш нова компания, или очакванията си каква трябва да станеш. А теб и това как хълцаш от смях, как плачеш на детски филмчета, или хъркаш като казак, докато спиш със сатенена нощница. Как прегаряш манджите си, как увеличаваш до дупка някой безсмислен хит от детските ти години, как се цупиш на компанията си за пълни глупости. Колко досадна можеш да станеш, когато си в настроение, и как често си тъжна без причина.  А ти ще знаеш всички онези дребни неща за него, които убягват на останалия свят. И няма да си правиш труда да отговаряш на никого защо си избрала точно него, именно защото ще знаеш отговора твърде добре. Ако заобичаш такъв човек и решиш, че искаш да заспиваш до него, той ще ти остане приятел и ще бъде такъв във всички сутрини, когато се събужда до теб. Защото, колкото и изтъркано да звучи, любовта може да я има само там, където има приятелство.

                А там, където „приятелството” приключи,  то всъщност никога не е започвало. Няма бивши приятели. Само хора, които зад маската на приятелството са “nothing but mammals, so let`s do it like they do on the Discovery channel…”

Вълк

7 Jul

85-wolf

Спите ли? Топло ли ви е? Добро утро от мен. Време е да се събудя. Време е да наточа зъбите си. Време е да замръзвам и да вия. Аз съм вълк. Аз съм вълк и вия срещу Луната. Вия срещу Луната  и другите вълци чуват гласа ми. Чуват гласа ми и ми отговарят. Отговарят ми отдалече и не разбирам воя им. Не го разбирам, но знам, че вият за същото, за което и аз. Когато ги срещна на дневна светлина, се разминаваме. Разминаваме се и си разменяме нашата малка тайна с крадливи погледи на уморени хищници. Смешно е, защото сме уморени и сме хищници. Знаете ли защо се разминаваме?  Не знаете. Нощем затваряте всички прозорци, за да не смутим с воя си съня ви. Е, и как е? Спите ли? Топло ли ви е ?

Добро утро, копеленца. Искам и вас да събудя. Да ви разкажа защо се разминаваме. Не сме овце и си нямаме стадо. Аз съм вълк и съм сам. Ако остана за дълго с другите вълци, ще искам да ги разкъсам, а те ще искат да разкъсат мен. Аз съм вълк и искам да хапя. Искам да хвана плячката си в моите нокти. Искам кръвта ѝ да се стича по езика ми. Няма да я изям цялата. Искам само да си поиграя, искам да я убия. Искам да обсебвам съзнанието ѝ, докато го притежавам изцяло. Искам да вдишвам от душата на плячката си. Искам да е моя. Искам да ѝ я взема. Аз съм вълк и не ям, за да се нахраня. Денем се преструвам на бездомно куче. Препитавам се с отровни треви. Облизвам боклуците от черните ви чували. Тровя се бавно и по малко. Искам да се отровя изцяло и кръвта ми да стане гъста и черна. Но не съм достатъчно смел. Не ме издавайте пред никого. Аз съм вълк и трябва да съм смел и да нямам жалост. Е, нямам. Или поне  да нямам съжаление. Да живея ден за ден. Да се тровя на малки хапки, за да поддържам жива болката в себе си. Ако не ме боли, аз не мога да вия. Моят вой е моята събудена гордост. И вие трябва да го чуете. Как сте, между впрочем? Спите ли? Топло ли ви е ?

Добро утро тогава. Споменах ли, че искам да ви събудя? Да ви разкажа защо вия. Защо вия нощем. Защо вия нощем в студа. Защо вия нощем в студа сам. Сам. Така се присмивам на домашните кучета. Те скимтят от радост, когато вечер посрещат стопаните си на вратата. И аз ги презирам. Как ядат в пластмасовите си купички. И как спят в кошнички. И как ги галят стопаните, на които принадлежат. Аз съм вълк и не принадлежа на никого. Аз никого не обичам и никой не обича мен, вълка. Те, домашните кучета, които толкова презирам, ближат ръцете на стопаните си. Ръцете, които копнея да захапя. А аз ближа раните си, пълни с отрова. И е толкова, толкова живо и вкусно! Раните, които ми оставят тръни и храсти. Тръни и храсти, между които нощем вървя без път. Аз съм вълк и нямам път. Моите пътеки са винаги различни.  Не приличат на вашия утъпкан път към дома. Дома, в който всяка вечер вие се прибирате. Аз стоя нависоко. Отвисоко аз виждам през вашите прозорци как вие гледате телевизия на дивана и галите домашните си кучета. После отивате да си легнете. Аз съм вълк и не ви разбирам. Какво толкова ви привлича в леглата ви? Как е там? Спите ли? Топло ли ви е?

Ами, добро утро в такъв случай. Не, всъщност е по-добре да не ви събуждам. Защото гърлото ми пресъхна и за малко няма да мога да вия. Аз съм вълк и трудно се контролирам. Ще взема да изръся нещо, което не искам никога да знаете. Ще взема, без да ща, да ви призная защо всъщност вия. Вия, защото съм вълк. Вълк съм, а си мечтая да съм домашно куче. Вълк съм, а искам  да си имам стопанин. Вълк съм, а искам да ближа ръцете, с които стопанинът ми сипва храна в моята пластмасова купичка, преди да заспя в кошничката си. Вълк съм и съм бездомен, а искам да се прибера у дома. В един от онези светли домове, където вие живеете с домашните си кучета.

Спите ли? Топло ли ви е? Понякога и аз искам да заспя на топло.

Клошар

3 Jul

homeless-feet

 

Аз съм сивият странник пред блока ви.
Аз не помня кога съм роден.
Аз се топля с проблясък от тока ви,
а децата ви бягат от мен.

Снеговете от старост в косата ми
потвърждават, че, никога млад,
не забравих и миг, че храната ми
е остатък– чужд, клисав обяд.

Често прося усмивки от хората,
вместо шепа стотинки от жал.
С тях по-лесно приспивам умората
всяка нощ във леглото от кал.

Аз не чакам на градус от пиене
всеки шум от ума да изтрие.
Не че нямам потребност от триене.
Нямам толкова водка. А вие?

Но понякога сутрин щом дворът
се изпълни със приливи смях
от децата на някой щастлив,
мен ме плаши на думите сборът:
„ А какво, ако просяк не бях?
Ако бях като другите жив…”

Моя малка

17 Jun

 

Моя малка, безценна, безумна ти,
с много бели петна в паметта,
твърде цветна, досадна и шумна си,
сякаш само си ти на света.
За отблъскващи всички намират
всеки твой недостатък и грях.
Само аз съм глупак и умирам
като чумав от тях и без тях.
Как насечено дишат гърдите ти.
Всеки белег от фас по гърба.
Колко често дори от мечтите си
се отказваш без крачка борба.
Как окачваш за който обича те
над леглото бесилка, въже.
Как презираш без оглед момичета.
Как се плашиш от всички мъже.
Как в ума си чертаеш препратките
да опазиш от допира чужд
безполезната гордост на мравките,
но да смажеш човек със ботуш.
Как инатът ти спи пред вратата ми.
Как ме плюеш в лицето без жал.
Как за милост протягаш ръката си,
всеки път щом нагазиш във кал.
Как с гнева, натежал в раменете ти,
натрошаваш сърца и стъкла.
Как дори и за ден домовете ти
не познават любов и метла.
Всеки стон, всяка мисъл заплетен
как задавяш във кашлица дим.
Как замаяна спиш във ръцете на
онзи, който те чука без грим.

Моя малка, безценна, безумна ти,
моя гвоздей от кръст във плътта,
твърде цветна, досадна и шумна си,
но си само една на света!

Image

10 Jun

Quote

Има ли толкова …

10 Jun

Има ли толкова бърз влак към толкова далечна гара, че да остави призраците в ума ти на стотици километри след звука на локомотивната си свирка? Има ли блиндирана врата, достатъчно здрава да ги задържи отвън, да не успеят да я стопят на мека желирана маса с костеливите си пръсти от фантазия, които миришат на студ и смърт? Има ли уиски в толкова дълбока бутилка, уиски с толкова висок алкохолен градус, че да те изгори отвътре колкото ще е достатъчно да изпари от теб топлина, която да противодейства на ледения им подканящ дъх? Има ли рана, която да заболи толкова, че да те освести и върне в реалността? Или има човек, който да те стиска до себе си така силно и така близо, че да те предпази от призраците и да ги накара да си отидат поне за малко? Ако някога си си задавал тези въпроси, значи и ти си срещал призраци. Ако все още вярваш в утвърдителния им отговор, значи не си срещал правилните.

L.V.O.E.

8 Jun

Изображение

Зад крещяща витрина
в най-шумния мол
се предлагат процентни надценки и кич
за онези,
които
си имаме всичко.
Зад крещяща витрина
касиерски очи
разсъбличат копнеж, портмоне и интрига
от онези,
които
си имаме всичко.
Всичко все не ни стига.
Там под лачени крачки
на измития под
се търкаля фабричната грешка.
Гривна.
Евтина.
Мръсна.
С жълтеещ обков.
Гривна.
Евтина.
Мръсна.
С надпис „Любов”.
Този надпис с разместени букви.
Поизлъскани
разменени пластинки.
Любов.
Или по-скоро
л-ю-б-в-о
се продава за жълти стотинки.
Уникат
и боклук.
Ще стои
непродаден с години
вероятно все тук.
Малко срам и позор
за машини.
На световния
маркетинг
блед изтърсак.
Аз настъпих го с крак
и тогава
за секундичка спря своят цикъл светът,
извиси се
сред женската врява
глас напевен
с акцент продавашки.
А в гласа
укорителни нотки:
–Извинявайте, мис, екзмеплярът е брак!
(Все забравям
на този модерен жаргон
аз,
че бракът е нещо дефектно.)
И към склада
с надменна походка
тя подмина
две-
три
клиентски опашки,
да ми носи л-ю-б-о-в,
но перфектна.
Аз не търсех от техния склад
конвейер
идеална
любов с етикетче
и от  общата каса
с бележка.
А онази с печатната грешка.
И към прашните рафтове
у дома
все с бижута
от друг подарени
аз си тръгнах
с любов неплатена.
А след мен
на алармите воя.
На ръката ми
гривната „л-ю-б-в-о”.
Непохватна.
Настъпена.
Моя.