Нощна смяна

8 Jun

Изображение

Третото кафе ми се струва малко по-слабичко от предишните. Мирише ми на кисело, да бях го поръчал поне с мляко. Дразни ме, че чашата е от най-обикновена пластмаса, вместо от онази, дето с колегата ѝ викаме огнеупорна. Пари ми на пръстите. Изтръпват. С изтръпнали пръсти ми е малко по-трудно да държа волана. Натискам продължително клаксона след онова хлапе с голфа, което току-що ме изпревари с едно 110 км/ч. Абе, тоя луд ли е?! Май още отсега се е насвяткал. 00:28. Сряда. Натискам клаксона втори път. Не че ще ме чуе. Ей така, за спорта. Очаквам да събудя някоя от заспалите пенсии в старите кооперации от двете страни на булеварда. Онези, които живеят, за да се възмущават и по анонимните им сигнали да бъдат съставяни актове за нарушаване на нощната тишина. Това е моето малко отмъщение. Затова натискам клаксона и трети път. Мамка му, опарих се. Разлях кафето. След минута вече няма да усещам болка по изгорената си кожа, ама  напръсках тапицерията на фирмената кола. Мамка му. Така или иначе, ще се престоря, че не виждам, и ще оставя на колегата да я мие. Но сега цялата ми нощна смяна ще вони на вкиснало еспресо. Не ми трябваше кафе. Отдавна съм свикнал да прекарвам нощните си смени в полубудно състояние. В редките си почивни дни спя седнал пред телевизора и сънувам програмата по денонощните канали. Дарина отдавна се е научила да спи сама. Мърмори. Не ѝ липсвам, всъщност е облекчена, че съм ѝ дал още една причина да недоволства. Вълнува ме слабо. За разлика от Дарина. Имам предвид, че тя вече отдавна не е слаба, а не, че ме вълнува. Слабото е нощната ми смяна. Засега. Вече съм прибрал тъкмо две ученички, които все още боледуват от вечерен час, от панелките на безработните им гаджета. И мама и татко вече са спокойни, че милите им момиченца кротко спят у дома, завити в одеялата си, щамповани със сърчица и животни. Прехвърлям в ума си как едната от двете нервно чисти засъхнало бяло петно от сакото си “Esprit”, кръстосала кльощави крачета на задната ми седалка. И се смея, ама само наум. На вас ви е рано, момиченца. Рано е да ви е късно. Лека нощ. Започва нощната ми смяна.

***

            Един възпълен плешуга, също в маркови дрешки, ми маха припряно от тротоара. Качвам го. 00:34.

 

-Бате, карай към Студентски ! На онова каре с дискотечките да ме оставиш…

 

            Набира вбесен някакъв номер. Май не му вдигат. Един, два.. пет сигнала. Поне така ги изчислявам. Звъни още няколко пъти, пуфти тежко, бърше се и псува. Все същото. Усилвам радиото. R.E.M.- Losing my religion.

 

            -Кво е тва, бе, бате, луд ли си, бе?! Пусни нещо нормално, бе, пусни радио „Вероника”. Ей тва е страшно парче. Ти знаеш ли, че Джена ни пя на ушенце на рождения ден на брачеда минала седмица… Страшни цици има, ти не я гледай, бате,  у главата. Тя, мойта, като видя снимките, и откачи, мамка ѝ курвенска. Излязла ми по женски сега. Много са ми яснички с нейните. Вики имала имен ден, а ?! Я па за Викторовден не съм чувал. Излязла ми  една гримирана, направена. По момченца, викам, а ?! А тя „Ооо, ти си болен, не може ли да ида да се видя и аз веднъж с приятели!”… Няма как да стане. Няма. Как. Да стане ! Ей сега ще я изкарам аз оттам и ще ѝ дам един перманентен грим, да я  видя толкоз ли ще я забиват тогава… Че ни развали  и пиенето с брачеда. С брачеда днеска трябваше да се почерпим, нищо особено, 3 бутилки 12- годишно, тая курва кефа ми развали. Ама я обичам, бе, бате, обичам я… Той брачедът, ти знаеш ли го, държи няколко таксита във вашта фирма ? Не ? Е как не, бе, бате ?! Ето я, бе, пак не вдига, бе! И ще ми вика що съм я удрял? Е  аз кво съм я ударил толкова… Да не би в болница да е влязла или нещо. Аз го правя заради нея….

 

            Nokia tune. Телефонът звъни. Дебелият пич радостно подрусва пръсти като наденички към мобилния си. Обаче не е познал. Аз звъня. Дарина. И натискам червената слушалка… Защото вече съм на адрес. Табелата на „Студентски град” грижливо не светлоотразява „г”-то  и „р”-то.  Ирония. Добре дошли.

 

Дебелият плаща и слиза. Не ѝ блазя на неговата. А аз оставам на пост. На малкия ограден от неони площад, подобен на червените фенери. Където една бездомна Лолита всяка вечер идва да търси своя Набоков, без да се умори. Лолита е чиста. Лолита е бяла. Особено между ноздрите и по езика. Лолита е дошла тук, за да изпие на екс и разочарованията, и мечтите си, и да повърне и университетската, и европейската си стипендия. Златните рибки са тук, за да изпълнят точно по три желания, преди да се върнат обратно в нощта.

 

            Стъклата ми се замъгляват от нощни пеперуди. Я, теб те познавам. И теб. И теб. Теб- не, но по дължината на полата ти и кривата, която описваш с крачките си, съдя, че ще се запознаем до два часа. 00:52. Costi presents Lil Wayne ft. Andrea. Нощта едва сега започва. Тя е шарена, но цветовете ѝ се смесват, сливат се в едно безбрежно лайняно кавяфо, което вали едро като стена пред очите ми. Аз дойдох да ви взема, момичета, аз дойдох да ви грабна от ноктите на съня, от който не можете да се събудите, и да ви заведа да спите у дома. Или поне докъдето си платите. Аз съм онзи с брояча. Аз мълчаливо отмервам и сметката, и бройките ви, и накрая с метален глас съобщавам колко имате да плащате. Вашите стотинки са началната такса за моето мълчание.

 

            That`s me in the corner, that`s me on the spotlight, losing my religion, trying to keep up with you, and I don`t know if I can do it…

 

            Опитите на Дарина да ме открие отново насилват приглушения отзвук на нови хитове и ретро чалга между четирите врати на служебния автомобил. Nokia tune. Червената слушалка. Сякаш още преди години не е разбрала, че ме е загубила. Загубила ме е толкова, че не мога сам да се открия. Вече не помня дали някога съм я обичал. Помня само днес. Само тази нощ. Само калейдоскопа, в който на бавен огън къкри миш-маш от часовете на поредната ми нощна смяна.

***

            Не си спомням никакъв вчерашен ден. Помня последните думи от приказката, която прочетох на Ади. Преди лягане. Преди работа. 22:16. „… Три дни яли, пили и се веселили. И заживели щастливо до края на дните си.”. Колкото аз и Дарина. Нямам съмнения в трите дни, съмнявам се в остатъка. Някой ден, когато не е на шест, ще ѝ разкажа. Някой ден, когато не е на шест… когато ѝ разкажа, сигурно отдавна ще знае и сама. За принцесите, които след 00:00 се превръщат в тиква. За принцовете, които бягат през девет царства в десето при вида на първия дракон по пътя си. Но сега е още рано. Късно за приказки и рано за документална порнография. Сега е 22:23.

 

            22:23. Късни новини по националната. Неуместни съобщения по мобилния ми.  Дарина изтръпва театрално, чувайки сигнала за моя sms. По същия начин, по който аз се преструвам, че ми пука за апокалиптичните новини по любимия ѝ канал. От утре хлябът поскъпва с 23 стотинки. Майка закла 5-членно семейство с кухненски нож. Условна присъда за убиеца на трите сестри Андрейчевски. Война. Война. Война…

 

            Домът ми е война за хляб. Домът ми е война за 23 стотинки. Домът ми е война за сестрите, с които излизах снощи. Война, в която Дарина държи кухненския нож. Война. Война. Война…

 

  „Brat mi si tr1gna. Ako iska6 da si pripomnim onq den, ela pri men. Tedi”. Неуместните съобщения вече не представляват късни новини. За Дарина. За мен. Съжалявам, Теди, днес съм нощна. Съжалявам, няма да ти пиша. Всъщност, лъжа те. Изобщо не съжалявам.

 

  Завързвам обувките си от преди две зими. Поглеждам се в огледалото. Набола брада с няколко побелели косъмчета. Изтъркано яке. Торбички под очите. Същото дори не грозно, а безлично лице. Чудя се какво намират в мен онези малки кифли, които Мартин намира за нас двамата. Аз не знам. Може би Дарина знае. А аз знам, че очите ѝ пробягват на спринт разстоянието от първото до последното ми ново съобщение, докато тежко спя денем. Не ги крия. Знам, че я правят по нейния начин щастлива. Знам, че знае, че ѝ изневерявам, Знам, че знае, че аз знам, че тя не го прави. Последната крепост, зад която се е скрила, е верността ѝ. За какво щеше да плаче в делнични дни над тигана с бърканите си яйца със зелен пипер, ако вярваше, че е сгрешила… За какво щеше да залива с многострадални слова майка си по разваления ни домашен телефон, всяка вечер, в 21:00, след турския сериал, пред очите ми, с назидание… Не съм чукал от девет дни. Не съм правил секс с Дарина от година и осем месеца. И не планирам в близките три. Месеци, години. На кого му пука. Не съм изрод. Не мога да ѝ отнема измъчения поглед от  семейната ни снимка. Последното ѝ притежание.

 

  Посягам към скърцащата брава на иначе блиндираната ни врата.

 

  -Тони, аз…

 

            Тя ме поглежда над масата зад гладене. Облечена е в пеньоар и глади чорапите ми. ( Кой нормален човек глади чорапи ?!) Преструвам се, че не я чувам,  спестявам  ѝ унижението да изрече думи, които ще преминат през слуха ми като близък адрес от станцията ми. Думите ѝ и думите на диспечерката. Еднакво са ми безразлични и не пазя в тайна от нито една от тях. Аз съм честен човек. Напускам семейното ни жилище, за да отида на поста си. Знам, че Дарина също ще остане на поста си, който сама е избрала, докато аз не отсъствам от моя.

            And you, you are not me… The lengths that I will go to, the distance in your eyes. Oh, no, I`ve said too much, I set it up…

 

            Поглеждам входната врата на жилището ни отвън. „Сем. Чакърови”. Няколко стени, единадесет букви на месингова табелка, невъзможността да издържаме порастването на Ади един без друг. И това вече ни прави семейство. За пред съседите ни. Винаги нахранените ни с клюки съседи. 22:45.

 

***

00:59. Близките часове предвещават hardcore. Запалвам цигара.

 

            –Тук пуши ли се?

 

            –Не!

 

            –Ама, чакай, бейби, ти пушиш…

 

            Не се пуши, бейби. Пуша само аз. Моята кола. Моита правила. Не ми харесват обувките ти. Нито прищевките ти. Не ми харесва при кого се прибираш, докато пишеш на Тихомир. Заспиваш до някого, който не е Тихомир. Ти не си тиха. И мирна не си. Ръце с ноктопластика за минимум 85 лв. докосват нежно Смартфон. Все някой трябва и да е смарт. Когато ти не си…

 

            В близкия час и половина ме арестуват градски поръчки. Въртя се като хамстер. Дотам  и обратно. Като Билбо Бегинс. Чувам звука от разкопчаване на колани на задната ми седалка. Очите ми избягват огледалото за обратно виждане. Момиченцето заслужава двата ми шамара. Майка ѝ сигурно изпраща чиновническа заплата на своята студентка в СУ. Тя надига глава от ципа на панталона му. И ти ли, казва, си от СУ-то? Да, бейби, и аз съм от сеуто… Минутите донасят и на двамата по-тежко дишане. Сигурно е прекалено пияна, защото плюе през прозореца ми. Утре колегата има пак да чисти.

            Забравям часовете след това. Не ги различавам. Приличат си. Насинени очи и задници. Разпадат се по вратите ми. Потичат по седалката. Прибирам леопардови щампи. Ръмжат, вият и се давят на сухо. И никой не отива в Зоологическата…  

 

            Съобщението на Теди още ме сърби, дори в 05:16 сутринта. „Brat mi si tr1gna. Ako iska6 da si pripomnim onq den, ela pri men. Tedi”. Не искам. То си е за тогава. С Мартин сме използвали единствената си обща почивка за последния месец. Е, Мартин я използва първи, де. Точно дванайсет минути. Стоя в хола и отчитам. Професионално изкривяване. Аз съм върху Теди след него. Над Теди. Под Теди. Теди мълчи, все едно не ѝ харесва. Подарява на онези от съседния апартамент шанса да заспят необезпокоявани. Така не ми харесва. Дошъл съм за аплодисменти. Удрям тъпата кучка през лицето. Искам само да чуя, че ме усеща. Удрям я пак, удрям я пак. И вадичка тъмно пурпурна кръв се стича от кокалчетата на китките ми до лакътя, по татуировката с текст „hurt no more”. По чаршафите на Теди, каталог на чужди парфюми. От езика ѝ към долната устна се стича струя кръв. На Теди ѝ е паднал зъб. Боли я. Усмихва се. Целува ме с вкуса на съсирена кръв. Вкусно е…

 

            Вкуса го усещам още. Съобщението ѝ е прясно като хляб от квартална фурна, но още, но вече, не съм гладен. “Ne mi vdigash. Cqla nosht. Pak. Na Adi I padna pyrvoto zybche. Teche I kryv. Cqla nosht q boli. Ela si po-rano, ako mojesh.”

 

            I thought that I heard you laughing, I thaught that I heard you sing, I think I thought I saw you try…

 

            И ето ме тук. В 05:41. Първите лъчи на слънцето посрещат крайната от поръчките ми за тази нощна смяна. Тя се качва малко трудно. Левият ѝ крак изпреварва десния с убедителни секунди. Лице като на ангел. Загаснала преди поне минута цигара в лявата ръка и четвърт бутилка Bushmills в дясната. Скъсан чорапогащник. И болки в главата, предполагам. Заспива на мястото до шофьора, още преди да е затворила с дръжка на вратата.

 

            –Накъде да карам?

 

            Цялото съдържание на чантичката ѝ се изсипва между двете седалки. Гланц за устни, седем лева на по два и пет, ключове за някъде, студентска карта и някаква картичка за рожден ден. Съмва се, но още е достатъчно тъмно, за да не видя от кого е.

 

            –Къде да те закарам ???

 

            За секунда, точно за секунда, в мен се вглеждат две угасващи виолетови очи.

 

            –У дома…

 

            Ако го знаех този адрес…

 

***

  06:38. Часът, в който първата светлина изгаря очите на нас, нощните същества. Вампирите стават на пепел, а хлебарките се изпокриват в грижливо монтираните между етажите отоплителни тръби на „Топлфикация”АД.  Време да се разменим със следващата, с дневната смяна. Спирам на близката будка. Погледът ми отминава с пренебрежение надрасканите ѝ тенекиени стени. Кривите ѝ стени. “KZL”. „Anti ACTA.” „Snaiperist na Boiko! Gerbadjiq! Gerbadjiq!”. А очите ми вече пробягват заглавната страница на днешния ежедневник

 

  „Заспал бакшиш затри студентка”.  „В малките часове на 08.11. тежка катастрофа на бул. „Цариградско шосе”, в района на Полиграфическия комбинат, отне живота на 19-годишната студентка Ралица Здр.  и  36-годишния таксиметров шофьор Антон Ч.  По думите на родителите на първокурсничката, момичето е загинало на връщане от първото си излизане с колеги в Студентски град.

  Около шест и половина в трагичната утрин таксиджията се блъска в мантинелата между двете платна на булеварда. Вследствие на това служебният му автомобил се преобръща, засича движещия се по отсрещното платно личен автомобил на Борислав Р. , който изпраща семейството си до столичното летище „Враждебна”. За щастие, няма тежко пострадали  от пътувалите в автомобила на сем. Р.

  Една от версиите, по които МВР работи, е заспиването на 36-годишния Антон Ч. зад волана….”…

 

  Аз съм мъртъв. Мъртъв съм отдавна. Последният ми спомен за света, в който живях, са гуми. Спирачен път. Ако бяхме ползвали гуми, ако пътят ни беше спрял, животът ни щеше да познава един аборт по-малко, едно нежелано дете по-малко.

 

  Аз съм мъртъв. Колегата ми взима нощните смени. Колегата ми има нов колега. Служебната ми кола е сменена. И в новата вече отдавна са се возили и Дарина, и Ади. Защото никой от нас не е незаменим. Особено заменимите от нас.

Всяка вечер карам една и съща нощна смяна. Всяка сутрин купувам един и същ вестник. Понякога героите са същите. Понякога лицата са други. Понякога… се видоизменят детайлите. Но историята остава непроменена. Живея в онази вечер– месеци, години. Докато все същият глас съобщава адресите по станцията, на мен ми е трудно да реша в Рая ли съм отишъл, в Ада ли, или просто съм останал тук.

 

  Аз съм мъртъв. Мъртъв съм. Мъртъв съм и е късно да търсят в кръвта ми промили. Мъртъв съм преди да се кача в колата. Мъртъв съм преди да се родя. Не знам дали се родих, за да умра таксиджия. Но помня, че умрях такъв. Понякога Ралица Здр. се качва до мен на задната седалка. Усмихва се. Мълчи. Понякога не идва, защото е заета с други ангажименти. На връщане от Студентски град момичетата сякаш имат повече ангажименти от застаряващите женени мъже. Когато с Ралица се засичаме, заплитаме пръсти и осъзнаваме, че един на друг сме единственото, което ни е останало. От живота, който имахме. От нас. Поглеждаме се, винаги избягваме очите, знам, че ми е простила отдавна, но аз не мога да си простя. Знам, че аз вече си бях отишъл така, но тя можеше …

 Аз искам само да се прибера у дома. Но моят дом е черупка от дървени стени. Моето тяло е изядено от дребни, низши в хранителната верига същества. От мен останаха костите на това, което някога бях. Оставих всичко друго някъде там, по пътя от Студентски град до дома. До чужди домове, а после до моя. Последните ми спомени миришат на вкиснало еспресо.

 

  But that was just a dream.. Try… Cry… Why… Try… That was just a dream, just a dream…